Преди да започнете този ...мммм... пътепис, искам да предупредя, че не е за хора със слаби сърца и определено не е за деца под 14-15 години.
Някои снимки са доста натуралистични и да, те са част от живота в дивата природа, но не всеки може да ги възприеме спокойно.
Също така трябва да отбележа, че голяма част от тях не са мои, а от групата с която пътувахме. Телефонът ми се оказа много зле за снимки на по-далечно разстояние, така че се наложи да използвам чужди, надявам се хората да нямат против.
Подготовка
Събираме се на летището, група от 12 души, решили да видят Африка и да напълнят очи, душа и фотоапарати с онези пейзажи, по които сме въздишали по филмите и интересните животни, които могат да се видят в тази част на света.
Сафарито е планирано по време на голямата миграция из необятните пространства на природния парк, който в Танзания наричат Серенгети, а неговото продължение в Кения – Масай Мара.
Животните разбира се не различават държавните граници и свободно мигрират от едната до другата страна на саваната в търсене на вода и зеленина. След тях разбира се вървят и хищниците, ловувайки всяко по-бавно, болно или разсеяло се тревопасно.
Целта ни е да уловим гигантите на саваната - т. нар. „голяма петорка“ – слон, черен бивол, лъв, леопард и носорог.
След много четене, гледане на видеа и предупреждения от туристическата агенция, приготвяме по една мека малка раница за ръчен багаж и 15-тина килограмов мек сак, който да е удобен за наместване в колите с които ще ни разкарват из резервата и да позволява лесен достъп до дрехите ни, тъй като ще трябва да ставаме рано сутрин и още по изгрев да сме в резервата, за да хванем хладината, която хищниците предпочитат за ловуване.
Заредили сме се с огромно количество силни репеленти, но се оказва, че в Кения случаите на жълта треска и малария са намалели драстично, така че няма нужда от чак толкова предпазни мерки. Но – страх лозе пази. Също така ни бяха уплашили, че слънцето на екватора е съвсем друго и ако не искаме да изгорим още първия ден, а после да ни боли и да не можем да се насладим на изкарването, да си купим от местните аптеки слънцезащитен крем с фактор над 50. Е, и това се оказа пресилено. Не знам тия мои приятели какво точно са правили за да изгорят така, но най-обикновен качествен предпазен крем фактор 50, свърши чудесна работа.
Предупредени, че в Кения се плаща само в долари или кенийски шилинги, изтеглихме сравнително добра сума долари в кеш, че не знаехме дори дали картите ще ни работят. Разбира се, се бяхме обадили в банката, че ще пътуваме в Африка, дадохме им и маршрута ни, като идеята беше да не ни блокират картите.
Също така бяхме предупредени, че можем да си имаме сериозни неприятности, ако се опитаме да снимаме някого, без предварително да сме получили неговото позволение.
Ден 1
Нямаме никаква идея какво ни чака, но ентусиазмът е огромен. Полетът до Истанбул е кратък и не е нещо особено. Качваме се на следващия полет, който ще ни закара до Найроби, от където ще започне всичко.
Тъй като полетът е дълъг – над 7 часа, след хапването турските авиолинии ни раздават и по една малка торбичка, в която откриваме маска за сън и … вълнени чорапи! Всъщност идеята изобщо не е лоша, защото да стоиш с обувки на едно място толкова дълго време е неприятно изживяване.
Почти веднага махам маратонките, обувам чорапите и се опитвам да дремна. Не особено успешно. Въпреки, че самолетът е голям, седалките са натъпкани една до друга и спането е предизвикателство.
Кацаме в Найроби в 2 през нощта.
Летището наподобява Терминал 1 от 80-те години и имаш чувството, че всеки момент нещо ще ти падне на главата.
Влизаме в салона за пристигащи и виждаме десетки гишета за обмен на валута от които усмихнати момичета ни канят да отидем при тях. В момента в който направиш очен контакт, тръгват към теб като ято проститутки, усетили потенциален клиент.
На паспортната проверка ти взимат разпечатаното листче с визата и се започва някакъв епичен процес на вземане на пръстови отпечатъци, снимки, мръщене и повтаряне на процеса, че явно работата с таз техника не е толкова лесна и проста.
След паспортната проверка започва една епична опашка за проверка на багажа – нещо, с което разлигавените европейци сме поотвикнали. Има дори и хора, на които им отварят куфарите за да проверяват за забранени за внасяне стоки. Леко се поизнервяме, но да - определено сме забравили какво беше само допреди 20-ина години.
Най-накрая излязохме от летището. Луната е в някаква много особена фаза – четвърт луна, но обърната на горе, като купа.
Това, което знаем е, че ще имаме нещо като бързо предремване в хотел близо до летището, за да можем в 8 сутринта вече да сме по колите и да пътуваме към Масай Мара.
От летището ни взимат два буса и след около час сме в хотела. Едвам имаме време да се изкъпем, да се опънем по леглата и в седем трябва да сме станали и готови за път.
А часът е някъде около 4 през нощта.
Ден 2
Рано сутринта се качваме на последния етаж, където е ресторанта и закусваме на бързо. Имаме време малко да се поогледаме наоколо.
Хотелът е обграден от желязна ограда, отпред пазят военни с автомати. По-нататък ще разберем, че това е единствения начин да се опазят по-нормалните постройки от набезите от крадци.
От терасата на ресторанта се вижда новострояща се сграда, от която като заглеждам, виждам някакви стърчащи колци подредени почти като стена, ама не съвсем. Явно по този начин си правят скелетата и кофраж. Дървото явно е здраво като метал.
Но пък от друга страна някак си ми прилича на набучените заострени колци в защитен ров от средните векове.
В 7:30 сме долу, пред хотела, където вече ни чакат нашите шофьори и джиповете, в които ще прекараме по-голямата част от следващите 4 дена.
Смеем се с цялата група, защото изглеждаме на ходещи манекени на Декатлон. Всички сме с блузи, шапки и панталони от там, в препоръчителния цвят каки или утрепано зелено, за да не плашим дивите животни с гръмки цветове.
Ами... тръгваме! Първа цел - резерватът Масай Мара.
Хотелът се намира някъде в покрайнините на Найроби, така че доста бързо излизаме от града. Междувременно гледаме с интерес околността. Хората, които виждаме са меко казано странни. Температурите са високи и въпреки това, повечето местни са се навлекли със зимни якета и шапки. Очакваш, че ще са сложили и съответните обувки, но не – изненада! Шляпат по джапанки!
Извън самия град, освен пътя по който караме, улици няма. Дори не говоря за макадамова или настилка с нещо като натрошен камък. Не! Няма нищо! Има някакви утъпкани коларски пътища, които през дъждовния сезон най-вероятно заприличват на кални реки. Може би и за това, хората си ходят боси или по джапанки, а моторите са най-луксозното превозно средство.
Мотори, ама какви! С чадърчета да пазят сянка и често успяващи да поемат трима, че и четирима на гърба си.
Това не пречи на водачите да спрат на средата на пътя за да слязат и свършат някоя и друга належаща работа, пак по средата на пътя, нищо, че всеки минаващ ги вижда.
След няколко часа път, спираме за да ни се вземе дъха. Стигнали сме до голямата рифтова долина, която се простира над 9500 км. от Ливан до Мозамбик.
Образувана е преди около 30 милиона години, когато Арабския полуостров се отделя от Африка. Това е едно от геоложките чудеса на света, място, където земните тектонични сили се опитват да създадат нови плочи, разделяйки старите. А ако процесът продължи, това би довело до отделянето на Източна Африка от останалата част от континента.
Тук са открити някои от най-древните човешки останки и не случайно, често я наричат „люлката на човечеството“. В долината има и активни вулкани, горещи извори и дори малки земетресения – природата все още доказва, че е жива.
Продължаваме, като по пътя минаваме и покрай малък параклис построен от италиански военопленници по време на Втората Световна Война. Самият път, по който се движим също е строен от тях.
Не, това не е италиански военопленник, а обикновен раздърпан бабун.
Стигаме до Нарок – градче, което е построено на границата на природния парк и след което ще навлезем в Масай Мара.
Градчето е типичо за Кения – покрай улицата са позиционирани ниски и мизерни барачки, в които се продават най-невероятни боклуци. Важното е името на бараката да е хващащо окото и написано на ръка.
Най-редовно забелязваме надпис „хотел“, до който стои и надпис „кланица“. Не мога да преценя какво точно представлява този хотел, сигурно е една мърлява стая с нар в нея, но и не мисля да се пробвам дори да оглеждам. Нещо ми казва, че не е добра идея.
Минаваме и покрай „Звезден бар Махмурлук“, който развесели всички в джипа и дълго коментираме какво ли се случва там.
Стигаме до „заведението“ в което ще хапваме и ни се обяснява, че докато храната е включена в цената на екскурзията, то напитките се плащат отделно.
Нищо, подготвени сме, а хората са невероятно усмихнати и услужливи, така че даваме и сериозни бакшиши (бакшишите тук са задължителни – местните всъщност от това живеят). Под „сериозен“ бакшиш, имам предвид 1-2 долара, не нещо повече. То средната работна заплата тук е около 400 долара, а тези мили хора по селата я взимат по 200, я не. Така че са повече от доволни от долар-два.
Пробвахме и местната бира. Мммм.. доста неприятна и топла.
До закусвалнята има и огромно хале, в което се продават какви ли не местни дреболийки и подаръчета – капан за туристи. Но нямаме много място в багажа, така че подаръци ще купуваме на връщане към България.
Храната е вкусна, предлагат се различни местни и европейски храни. А плодовете… плодовете са един път! Толкова вкусни, узрели екзотики като манго и пешън фрут, няма как да се намерят по нашите ширини.
Продължаваме по пътя, като с нетърпение очакваме да стигнем до резервата.
Пейзажа вече започва да заприличва на онова, което сме гледали по картинки и филми, от време на време прекъсван от царевични полета.
Всъщност, отглеждането на царевица и жито е основен поминък в Кения, след туризма. Е, и след военната служба.
Специално за околностите на резервата, основното занимание на самите масаи, които са локалното племе, е скотовъдството. Как точно отглеждат стадата крави и кози насред всичките хищници, ще видим нататък, надявам се.
Ето, че стигаме и до входа на резервата – порталът Секенани.
В самия резерват не пускат без местен водач. Нямаш ли водач и успееш ли да се промъкнеш някак вътре, бъди сигурен, че ще те арестуват. Намятали са камери из разни скрити места и строго следят за бракониери, поведение на самите туристи, както разбира се наблюдаат и животните.
Тъй като вече е доста топло, а и за да можем да гледаме по-добре, вдигаме покрива на джипа.
Излизането от колата без изричното разрешение на местния водач и шофьор е забранено. А излезеш по нужда някъде където може да има хищник, а си се простил с някой крак или ръка докато те измъкнат.
Влизаме в резервата и още на първия километър, попадаме на зебра с малкото ѝ.
Стадо газели
Черен бивол – единия от „великата петорка“ накичен с пилета, които го прочистват непрекъснато и дори му се навират в носа.
Решавам да го снимам на видео, но в този момент, сякаш разбрал, че ще става звезда, нашия започва да си върши голямата работа. Няма да слагам видеото, но какво чудо беше…
Малко след този мой приятел, се натъкваме и на стадо биволи, до които се рамотава едно семейство сурикати.
Всички ахкаме, снимаме, водачът ни непрекъснато спира за да можем да направим най-добрите снимки.
Голямо ахкане ще падне тия дни, но нали за това сме дошли?
Наснимваме се и продължаваме нататък. Пейзажът е невероятен – огромно поле с кацнали тук-таме типичните чадъровидни акации.
От време на време се засичаме с някой термитник и още по-странни дървета, приличащи на кактус.
Това дърво се нарича канделабра и е вид сукулентно, което някои от нас си го отглеждат у дома в саксии.
Караме из саваната по отдавна утъпкани коловози направени от множеството коли и очертаващи маршрутите, по които може да се минава.
Часът е някъде около 3 следобед. Нещо се заоблачава, започва да вали и захладнява сериозно.
Някак си се разминаваме с големия дъжд, въпреки, че ни накисва доволно, но Роб - нашият местен гид и шофьор казва, че благодарение на този хлад по-големите животни се надигат от леговищата, където са дремали в жегата.
Забелязваме два бивола, които нещо се боричкат. В началото всички решават, че ще гледаме бой, но уви, Роб ни казва, че само си играят. Ако се биели щяло да се види отдалеч.
На хоризонта се появява и стадо слонове. Две от пет!
Нещо обаче ни се ядосват, че им препречваме пътя и единият, най-вероятно главата на семейството, започва да идва към нас, махайки с хобот, гледащ строго и непреклонно. Шофьорът бързо излиза от коловоза и ни закарва далеч от ядосаното животно, след което намалява скоростта. Продължаваме да пътуваме леко подрусвайки се по издълбания от джипове път. Изведнъж радиостанцията на водача ни полудява, поражда се някакво напрежение, приказки на висок глас на суахили, Роб настъпва педала и се започва едно диво препускане.
Не знам с колко бързо кара нашия човек, но според разговорите определено надвишава допустимата скорост от 30 км в час. Подскачаме в джипката, добре че таванът е отворен, та не си удрям главата в него. По някое време се свиква и не знам дали от това, че съм недоспала и почти неадекватна, или защото адреналинът започва да се вдига, но се забавлявам.
След поредния храсталак, изведнъж пред нас се появява една дъъъъълга колона от джипове.
Започвам да се чудя в тая савана кое е повече – животните или колите?
Роб започва да се провира между навалицата, опитвайки се да ни предостави гледката, която трябва да видим.
Два лъва са се опнали, нещо си приказват, а ние ги зяпаме, въздишаме тихо за да не ги стреснем и снимаме отдалеч.
Три от пет! Еха!
След като им се наглеждаме и наснимваме, продължаваме нататък. Скоро ще мръкне, така че може би вече тръгваме към лоджата, в която ще спим.
Да, ама не. Отново започва някакво напрежение по радиостанцията, водачът ни започва да говори и по радиостанцията, и по телефона, и пак се емваме да се лунгуркаме с висока скорост към някакъв далечен храсталак.
Наистина се чувстваме сякаш преследваме плячка!
Започва някакво надпреварване между нас и останалите коли, шофьорите говорят по радиостанциите, подвикват си през прозорците и дори и ние неразбиращите на кой свят се намират, усещаме, че става нещо необичайно.
Стигаме до някакъв храсталак, започваме да обикаляме, чуваме тихи подвиквания най-вече на английски "Тук, тук, ето го" излизащи от останалите коли и ...
Пред нас се появява едно от най-трудно намираемите животни в саваната – леопард.
Четири от пет?!! Стига бе!
Остава само носорогът, но него най-вероярно ще видим друг ден, като отидем на езерото Накуру.
Леопардът сякаш не забелязва огромното количество коли около него. Някак си сме му безразлични и животното бързо се изгубва в храстите.
Започваме да коментираме поведението на дивите животни - как сякаш тази огромна върволица от коли я няма. Нещо не разбираме какво и защо се случва. Водачът ни обяснява, че тези животни са родени и отрасли между коли. Колата не се яде, знаят го. Не им пречи по никакъв начин на животинския бизнес, защото и тревопасните не обръщат никакво внимание като минаваме покрай тях, стига да не им се пречкаме между краката. Виж, ако обаче някой има неблагоразумието да излезе от колата, вече нещата придобиват друг смисъл - става част от плячката. Та си седим вътре и не смеем ръка да подадем извън прозорците. Говорим тихо за да не уплашим животните и снимаме като луди, надявайки се от стоте направени снимки на едно и също животно, поне една да излезе хубава.
Но за един следобед да видим четири от петте големи животни в саваната е нещо което много рядко се случва. А онзи неочакван дъжд, който ни застигна и смъкна температурите всъщност е основната причина за това.
Часът е малко след 6. Слънцето започва да залязва и е време да се прибираме на някое по-сигурно място, тъй като след мръкване нещата загрубяват и е по-добре да не сме навън.
Стигаме в Jambo Mara Lodge, където вече ни очакват.
На входа са се наредили двайсетина масаи облечени в националните им носии, с ярко червени и оранжеви одеала и по двама по двама ни поемат и ни закарват към стаите в които ще спим.
Студено е, около 12 градуса, дъхът ни ясно се вижда. Всъщност стаите са в самостоятелни бунгала, обгърнати от растения и дървета. Масаите, които ни придружават до нашето бунгало отключват, показват ни кое къде е и много гордо обявяват, че в тази лоджа има ток и топла вода 24 на 7. Даваме пак бакшиш и момчетата доволни се изнизват от бунгалото, а ние си пускаме по един душ, отиваме да хапнем на бързо в ресторанта на лождата и да пием по една местна бира.
Към 9 вечерта вече сме като трупове и заспиваме в момента, в който помирисваме възглавниците.
Ден 3
Събуждаме се в 5:30 оправяйки багажа, че пак път ни чака. Слава богу и следващата вечер ще спим тук, така че няма да се наложи да мъкнем всичко.
Бърза закуска. Лоджата (хотелът) е специално направена за такива като нас – сафаристи, та хората си знаят - работят от рано, за да може в 6:30 негово величество туристът да е вече в джипа и да се е емнал да друса белия или жълтия си задник из безкрайните полета. Идеята е да се хване сутрешния хлад (направо студ) докато хищниците да са активни преди слънцето да е напекло.
Тук в Кения слънцето изгрява всеки ден в 6:30 и залязва в 6:30, плюс-минус 4-5 минути. Няма зима, няма лято. Дъждовен сезон и сух сезон. Това е.
Тъй като част от групата е станала в 3 сутринта за да се качи на балон и да гледа саваната отгоре по изгрев, първо отиваме да ги приберем. Докато се друсаме в колата срещаме още зебри, биволи и антилопи. Една антилопа Гну жалостиво се е присламчила към стадо зебри, а Роб ни казва, че двата вида често могат да бъдат видени заедно, тъй като антилопите Гну имат доста лошо зрение за разлика от зебрите, докато пък на зебрите им е слабо обонянието. Така че, за да се предпазят колкото могат от хищниците, пътуват заедно, за да компенсират недостатъците на вида си.
Продължаваме пътя си към мястото от което ще вземем останалата част от групата ни и по пътя срещаме различни видове анилопи,
а в далечината мяркаме няколко жирафа и африкански щрауси. Не можем да стигнем по-близо, защото няма утъпкани коловози. Доколкото разбирам, колите имат право да се движат само по вече определени маршрути въпреки, че нашият шофьор и гид доста често нарушава това правило.
Радиостанцията отново се обажда, отново започва някакво бързо говорене, педала се настъпва и вече знаем, че отиваме да видим нещо интересно.
Явно добре сме вдигнали скоростта, защото по някое време ни спира джип с четири въоръжени бабаита в униформи – местната охрана, шофорът ни предупреждава изрично да не снимаме, защото ако искат могат да стрелят на месо, слиза и започва някакво обясняване. Нашия вади приготвени пари и при ръкостскането за довиждане ги пъха в ръката на единия от бабаитите. Онзи доволно се усмихва и ни маха да тръгваме.
Продължаваме с по-умерено темпо, като междувременно разбираме, че и в саваната си има максимално допустима скорост от 30 км. в час. Наближаваме поредната върволица от педесетина джипа. Вече започва да ми става по-забавно да снимам ятата коли, отколкото животните. Ужас!
Водачът ни доближава патакламата от коли и виждаме, че са наобиколили един лъв, който спокойно си похапва току-що убит бивол.
Успява да се набута по-напред, за да ни предостави по-близка гледка. Там някъде започваме да оценяваме колко е добър.
От време на време спира да яде и изръмжава, викайки прайда. Иначе е добре охранен, не личи да се лишава от нещо.
От всички коли се чува тихо пъшкане и ахкане, придружено с щракане от фотоапарати. Гледката е толкова несвойствена и странна, че дълго време не можем да откъснем очи от нея, започвайки съвсем ясно да осъзнаваме, че тук всичко яде всичко и ако не внимаваме и ние може да станем плячка.
Водачът ни обяснява, че изобщо не е толкова често срещано да се види хранещ се лъв, така че сме имали голям късмет. А аз си мисля, че този бивол може и да са го отстреляли бабаитите от преди малко, за да направят шоу за туристите. Изобщо няма да се учудя.
По някое време се сещаме, че всъщност сме тръгнали да си взимаме хората от групата и се отправяме към лоджата, която предоставя издигането с балон.
Стигаме до мястото и докато ги чакаме ни заобикалят двайсетина масайски жени, опитвайки се да ни продадат някакви дървени фигурки, уж ръчно изработени. Още преди да тръгнем на това приключение бяхме предупредени, че в Африка трябва да се пазариш за всичко. Буквално за всичко. А мъжът ми обожава да се пазари. Така че започва сериозен пазарлък с едната през протегнатите ръце на другите и смъква цената за десет фигурки на половина. Чудесни подаръчета за вкъщи.
Взимаме си хората и продължаваме пътя през резервата.
Срещаме още зебри, антилопи, токачки и чапли криещи се в тревата.
И една разкошна лъвица, кротко напичаща се на все още издигащото се слънце. Съвсем скоро ще се покрие някъде на сянка.
От дъжда вчера, който се оказва необичаен за това време на годината защото все още е сухият сезон, земята се е изровила и колите минават през новообразувани потоци и изровена почва.
В далечината, някак междудругото, забелязваме още един лъв лолегнал на един камък. Като че е взет направо от "Цар лъв".
Ето го, сниман с по-хубав обектив.
По едно време му писва да позира и се изнася директно през колите.
Продължаваме лунгуркането и минаваме покрай необятни стада биволи.
Мяркаме в далечината и едно семейство пумби. Така и не им запомних имената на тези малки глиганчета, но се оказва че изобщо не се погаждат със сурикатите. Живеят в дупки в земята, заобиколени от храсталак и изобщо не харесват каквото и да е да се движи около тях, така че като ни виждат бързо се фръцкат и изчезват от погледите ни.
Продължаваме и по пътя виждам ИНТЕРНЕТА на саваната. Не мога да се сдържа и го снимам.
Наближава обяд, слънцето вече се е вдигнало високо и Роб казва, че са организирали пикник навън. Запътваме се към част от резервата, в който има добре развити чадъровидни акации, като ще се търси такава, която да е далеч от храсталаци и около нея да има достатъчно голямо пространство така, че ако някой хищник тръгне да ни наближава, да имаме достатъчно време да се качим по колите в безопастност. Предупреждава ни също така, че в момента в който ни викне да влизаме по колите, трябва да зарежем всичко и да бързаме да влезем без да се помайваме.
Докато стигнем до мястото за пикник, ама разбира се, се натъкваме на група дремещи в жегата лъвове.
Навряли са се колкото могат под сянката и не мърдат. Нас ни няма. Дори сме по-невидими от мухите, които ги кацат и ушите и опашките им потръпват за да ги изгонят.
Минаваме толкова близо до тях, че ако протегна ръка ще пипна най-близкия.
Оказва се, че нашият водач – Роб – е така наречения „спотър“. Много добре знае къде са обиталищата на интересните животни и нарочно ни прекарва през тях. Гидът на другия джип - Роджър - с който е останалата част от групата е по-млад и Роб го учи, насочва, прави му заслон за да могат и останалите да снимат, въздишат и шушукат като нас.
Продължаваме напред към мястото за пикника, и по пътя забелязваме дърво, на което се е качил един бабун. Той ни вижда и бързо слиза надолу, а ние забелязваме, че в устата си има нещо голямо и кърваво.
Всички започват да викат изненадани от гледката.
Оказва се бебе антилопа, което бабунът е откраднал от майката и сега го разкъсва пред очите ни, а ние ужасено гледаме и цвърчим като мишки скрили се в сигурното убежище на колата.
Всичко яде всичко. Хакуна матата.
А ето го и Роб, който щастливо се снима на фона на бягащия хищен бабун.
Продължаваме напред и стигаме до границата с Танзания.
Пише да не преминаваме. Да, бе.
Ние търсим подходящо място да ядем, те ще ни кажат да не преминаваме. Пък и на кого ли му пука? Така че, навлизаме в Танзания и парка Серенгети, за да намерим някъде да се настаним.
Оказва се обаче, че по обяд намирането на дърво, което да не е вече налазено от други като нас е по-трудно от намирането на леопард.
Под всички подходящи за целта дървета има вече накацали туристи и ни отнема повече от час да открием място, където да спрем.
Докато обикаляме и търсим, напрежението в двете коли нарства, така че спираме на място на което можем да слезем на твърда земя. Всички се облекчаваме в Танзания, а мъжът ми дори успява да го направи върху един доволно голям термитник. Сигурно ще му остане спомен за цял живот.
По пътя срещаме поредното стадо зебри, които се въргалят в прахта на коловозите и като ги наближаваме, започват да ни гледат мръсно и дори да стават леко агресивни.
Спираме да наснимаме едно sausage tree. Интересни плодове има - като наденички, от където му е излязло и името.
Роб казва, че от тия "наденички" правят местната бира. И сега вече разбираме защо е толкова гадна.
Най-накрая колите ни спират под едно достатъчно голямо да пази сянка дърво. Момчетата вадят одеала, постилат ги на земята, а ние събуваме обувките и се мятаме с облекчена въздишка на застланото. Раздават ни кутии с храна, вода и сокчета, и всички нападаме лакомо печеното пиле, царевицата и салата.
Около нас почти заплашително започват да се навъртат две марабута, чакайки за остатъци от храната. Всъщност, като ги гледам, с достатъчно папкане може и да си ги опитомиш, стига да не се плашиш от кошмарите, които могат да те навестяват.
Не са агресивни, само са досадни като нашето куче, като надушат, че наоколо може да падне кльопачка. Ние ядем, а те ни броят залците.
Големи са грозници.
Слава богу, нищо друго освен тия досадници не ни пречи на пикника. След като приключваме, прибираме всичко и се качваме отново по колите. Друсането продължава.
Както може да се очаква, вече започва да ни писва от зебри, антилопи, биволи, лъвове, абе всичко сме видели, трябва нещо ново да се види! Мъжът ми започва да се бъзика, че е време да видим и гепард, за какво сме били толкова път. Искал и хиена.
Оказва се обаче че за втори път попадаме на леопард. Прокрадва се из шубраците и бързо се скрива от погледа. Явно е била неочаквана среща, защото наоколо сме само нашите два джипа, а останалите ята коли още не са разбрали, че наоколо дебне плячка.
И докато предния път животното се прикриваше повече между храстите, този път се появява съвсем пред нас.
Брех, нещо много ни върви!
Роб не забравя да каже по радиостанцията, че в района се мотае леопард и ни оставя да снимаме на воля.
Продължаваме с лекото подрускване по коловозите и срещите с различни тревопасни.
Отново започва някакво клокочене по радиостанцията, срещаме други коли, Роб говори с водачите им и пак настъпва газта. Люшкането е безумно, главата ми ще се отдели всеки момент от врата, но стискам зъби и всъщност се забавлявам страхотно.
Ето и ни и нас - да не каже някой, че не сме били!
Изведнъж се появява … гепард!
Често казвам на мъжа ми, че е Калитко, той се смее. Но си е така - каквото не е поискал, това не е получил!
А животното застава на една височинка и направо започва направо да си позира пред камерите! Нацелили сме някаква кино-звезда.
После и на него му писва и бавно се отдалечава без да ни отразява. А ние не смеем да шукнем, за да не го стреснем.
Животното се изгубва от очите, а ние продължаваме вече по-спокойно и стигаме до река Мара, която всъщност е едно доста кално нещо.
Изобщо тук реките са предимно от кал. Няма да разказвам как местните пречистват водата, но ние пием само минерална и не смеем да пробваме пречистената.
Джипът върви по течението и виждаме стадо хипопотами, които се киснат във водата.
Горе, на брега, едно хипопотамско бебе спинка сладко, сладко.
Малко по-надолу по течението, всички започват да охкат отново ужасени, колата спира, а аз до сега зяпайки в другата посока се обръщам да разбера какво се случва и виждам на другия бряг крокодил.
Ама не какъв да е крокодил, а налапал една зебра, от която се виждат само задните крака.
На брега който е от нашата страна, стои в засада още един и чака някое животно да слезе да пие вода.
Всъщност изобщо нямаше и да го видим, ако Роб не ни го посочва.
Продължаваме напред и се засичаме с поредното семейство слонове.
И хиена в далечината. Мъжът ми не е много доволен, защото е далеч, но какво да се прави - да си беше взел по-хубав обектив!
Няма какво да се оплаква, всичко което си поръча, го видя!
А вече е някъде към 4 следобяда. Така че се понасяме обратно към лоджата и всички започваме да се настройваме да ядем, пием и обсъждаме изминалите два така наситени с емоции дена. Най-вече да си легнем рано! Аз пък искам да видя тоя пусти хотел на светло как изглежда, че нещо все по тъмно сме там.
Половин час по-късно и след още десетина синки по краката от друсането в джипа, наближаваме хотела, но го подминаваме!
Колата движи нагоре по баира и след около 5 км. се оказваме в близкото масайско село.
Явно днешните емоции няма да спрат до тук.
Масаите са се наредили в редица и ни очакват. Облечени са с ярките си носии и ни посрещат с песни и танци.
Леко се чувствам като при бабите в Куртово Конаре на празника на лютеницата, облечени в народни носии и пеещи народни песни докато бъркат в големите казани. Знаем, че всичко е театър, но пак се забавляваме.
След грандиозното посрещане, най-високият се отделя от групата и ни доближава. На отличен английски ни казва, че днес ще е нашия водач и ще ни разказва за техните традиции.
Казва се Джaксън и е син на вожда на племето.
Оказва се обаче, че всички са синове на вожда на племето и то не е чак кой знае какво чудо това.
Но пък скачал много високо и поради тази причина можел да си вземе жена не за 25, а само за 20 крави! Вече имал една и събирал крави за следващата.
Тъй като всички в това поселище са братовчеди, ходят при съседни племена и дори в Танзания, за да си избират булки.
Но пък са много симпатични хора, особено децата. Насъбират дечурлята на една купчина пред нас, а ние им раздаваме храна. Питаме и ни разрешават ни да ги снимаме.
Масаите са скотовъдци. Гледат крави и кози. Но също така са и воини и трябва много да се внимава около тях да не кажеш нещо, което няма да им хареса. Добре, че Джaксън има чувство за хумор, защото историята с кравите и жените се пораздухва, има много смях по темата и по едно време усещаме как се напряга, та леко даваме заден с коментарите на английски.
За да предпазят добитъка от хищниците, строят къщите си в кръг и нощно време оставят добитъка по средата. Благодарение на това средата на селището е чудно обогатена с оборски тор през който трябва да минеш ако искаш да отидеш до някоя от къщите. Не коментирам миризмата. Самите масаи понамирисват доста специфично на коч, но поне са си свикнали за разлика от нас.
И тъй като непрекъснато джапат в торта, си правят джапанки от кожа и автомобилни гуми. Джапанки „Пирели“.
Показват ни и „капан за хищници“ направен така, че ако някоя голяма котка или хиена реши да влезе, да не може да излезе после.
Чудя се защо точно ще влиза в този капан, при условие, че всички животни са на друго място и ми се обяснява, че има случаи в които хищниците искат да опитат човешко месо. И точно за тези е направен капанът.
Не го разбирам много, но все пак съм в Куртово Конаре - и там има доста необясними неща около варенето на лютеница, така че не задълбавам. И без това миризмата на тор и масайски аромати започва леко да ме замайва.
На малко по-чиста част от поляната ни показват как се пали огън с пръчка и някои от групата се пробват да повторят, напълно безуспешно.
Както се чува от разговорите от видеото, все още се бъзикаме на тема крави и жени.
Джаксън ни повежда да ни покаже неговата къща. Джапаме през оборския тор и стигаме до една от калните колиби. Довечера ще трябва да си изгорим обувките.
До нея, върху храстите се виждат прани дрехи, които съхнат на слънце.
Джаксън разказва, че когато някой от племето се ожени, жена му, заедно с останалите жени от селото за два дена изграждат новият семеен дом от слама и оборска тор.
Вътре е тясно, тъмно и изобщо не разбираме как тези хора живеят тук. В последствие се заговаряме и решаваме, че всичко е просто за показ, че живеят някъде по-нататък, в по-смислени колиби.
Гледайки нещото долу в дясно на снимката, си мисля колко прилича на тоалетна, но се оказва, че е огнище. В ляво се вижда леглото на което спи с жена си.
Чудя се като вземе втора, а недай си боже и трета жена как точно спят на това легло?
Показва ни и някакво малко пространство, метър на педесет сантиметра, което било детската стая.
Никъде няма врати освен една, която е заключена с катинар, за която казва че зад нея е стая е за гости. Следващия път като сме отишли, там сме щели да спим. Не, благодаря.
Прозорците са много малки, за да не влизат мухите, а нощно време единствения източник на светлина е една лед крушка, захранвана от малък слънчев панел поставен на покривите на колибите.
Джаксън разказва, как закуската им всеки ден е прясно издоено мляко смесено с кръв от някоя крава. Аз ококорвам очи, после се заглеждам по-внимателно в очите на домакина ни и виждам, че очните ябълки са жълти. Явно така успяват да ограничат пораженията върху черните си дробове, причинени от кръвосмешенията.
Най-накрая излизаме от клаустрофобичната колиба, преджапваме на обратно благородната тор и ни повежда към местния пазар, на който същите онези жени, с които сутринта се пазарихме, са наредили същите онези сувенири, които се опитват да продават навсякъде.
Джаксън също се пробва да ни пробута разни дялани сувенири и след известен пазарлък с мъжа ми си взимаме по един гердан.
После ни показва как се бие аларма и се свиква племето да защитава селото – носи огромен рог от антилопа и го надува.
Преди да си тръгнем се събираме за една обща снимка.
После се качваме по колите и 10 минути по-късно сме в лоджата.
И тъй като е все още светло, успяваме да огледаме наоколо. Всичко е потънало в зеленина, в която са се сгушили бунгалата в които спим.
Влизаме в нашето бунгало и първото нещо, което правим е да измием добре маратонките наквасени с оборската тор от масайското село.
Бърз душ и тичаме към ресторанта изгладнели и ожаднели.
Като погледна към масата обаче, започвам да имам чувството, че чинията се люшка пред мен. Друсането по цял ден в колата явно оказва влияние върху вестибуларния ми апарат. Споменавам го на останалите от групата и се успокоявам – не съм само аз.
А това е бирата, която се прави от онова прословуто наденичено дърво. Както вече споменах – не я бива.
Навън става тъмно и студено, ние се връщаме в бунгалото съпроводени от един от масаите, който върви след нас и издава някакви странни съскащо-тракащи звуци с дървени инструменти, които всички местни държат в ръцете си. Казва, че така плашели дивите животни.
Студено е не само навън, но и вътре. Спалнята е ледена. Бързо се преобличаме за сън и потъваме в мекото топло легло.
Утре пак сме на път.
Ден 4
Започва да ни става навик да се събуждаме оправяйки багажа. Закусваме и в 7:30 се качваме по колите.
Днес ще излезем от Масай Мара и ще отидем до един по-малък резерват - езерото Накуру.
От резервата излизаме близо 2 часа. Продължаваме да се наслаждаваме на гледките, огромни стада зебри, газели, биволи и птици.
После хващаме пътя към Накуру, където се надяваме да видим розови фламинга, пеликани и разбира се – последния вид от голямата петрока – белия носорог.
Пак преминаваме през селца и паланки, в които мизерията е потресаваща.
Започва да ме хваща срам на какъв лукс се наслаждаваме в тази страна и колко всъщност сме свикнали на него в ежедневието си, докато хората тук не познават нещо по-добро от това, което виждаме и подминаваме гнусливо сбръчили нос.
Минаваме и през поредния местен пазар.
В огромните празни пространства между населените места, се появяват църкви и наблизо – училища. Изобщо не разбирам какво правят тези сгради в нищото докато не забелязваме облечени в училищни униформи деца, които вървят по пътя. Всеки ден, тези сладури минават по пет-десет километра в посока за да отидат и после – да се приберат от училище. Онези, чиито родители са по-заможни, ги возят на мотор, но не е често срещано.
За да стигнем до езерото започваме да се изкачваме по хребета Мау. И колкото по-високо се изкачваме, толкова природата започва да се разгръща.
Засичаме на каква височина сме в момента и се оказва, че сме почти колкото на връх Мусала - на около 2800 м. надморска височина. Тук обаче, за разлика от камънака който единствен успява да се развива толкова високо у нас, е зелено с онзи невероятен цвят на България през месец май. А тревата прилича на посипан по земята зелен прашец.
Да, движението е наопаки, ляво. Остатък от английското влияние, докато са били колония.
Започваме да слизаме надолу, за да ни оставят в поредния луксозен хотел намиращ се близо до езерото Накуру.
Стигаме до хотела и на входа ни посрещат двама огромни пазачи с калашници и ни карат да прекараме багажите си през скенер преди изобщо да стъпим в хотела.
Хапваме в ресторанта на хотела и пак се качваме по колите. Часът е около 2 следобед. Хотелът е близо до езерото, така че бързо стигаме до поредната порта за проверка и достъп до защитената територия.
На времето, около това езеро са снимали филма „Извън Африка“ с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Тук освен розовите фламинга не е имало кой знае какви бозайници и за да направят филма по-автентичен, са докарали всякакви видове от саваната, които разбира се са започнали да се размножават на прекрасния влажен климат. Но тъй като територията около това езеро е ограничена, хищниците са започнали да унищожават тревопасните, да не говорим за защитените фламинга и преди около 20-25 години Кенийското правителство е изселило всички хищници от района, като ги е върнало обратно в саваната.
Сега, този резерват бъка от вскякъв сорт тревопасни и птици, които се развиват без да имат естествен враг.
Влизаме през портала и веднага на пътя ни посреща един маймун - вервет.
И още една майка.
Натъкваме се на поредния бивол
Продължаваме напред, като Роб се опитва да достигне до местообитанието на фламингата. Въртим около езерото, което обаче се оказва, че е „преляло“ от честите дъждове и не можем да стигнем до най-голямото ято птици.
Самото езеро е започнало да се разширява, така че гледката към него е малко пост-апокалиптична – потопени дърявета със стърчащи от водата голи клони и накацали по тях птици.
Докато въртим за да намерим път към фламингата, пак се срещаме със старите ни познайници зебрите и импалите.
Продължаваме бавно напред, като вече явно стигаме до водния район, защото виждаме една голяма табела с кацанал до нея павиан.
Свършва си работата на богато пред очите ни и продължава да се прави, че ни няма.
Радиостанцията пак зажужава с поредното бързо говорене, Роб прави обратен завой и натиска газта. Тук друсането не е чак толкова силно като в саваната, но пак… довечера отново ще гледам чиниите на масата докато всичко ми се люлее пред очите.
Носорог!? Не, два носорога!
Кльопат си тревичка, като за момента виждаме само два дебели тънтурести задника.
Задници, задници, но направихме голямата перторка и вече можем да дишаме спокойно.
По тези сафарита обикновено се налага да се отиде поне два пъти, за да можеш да видиш всички тези животни, а ние успяхме да "отстреляме" всички в рамките на само три дена! Отличници сме!
Понеже пак сме се натрупали доста коли зад тях, на животните им писва и бавно, трърлесто се оттеглят продължавайки непрестанно да дъвчат. То това туловище как се поддържа само със салата не ми е много ясно.
Добре, време е да продължим да търсим някое незалято място по брега, за да видим и фламинго най-накрая.
Ето ги и тях.
Очакваме да са повече, но се оказва, че за разлика от голямата миграция на бозайниците, пилетата имат друг сезон в който се трупат в езерото, така че се задоволяваме и с това.
Освен на фламингата, перата на пеликаните също са оцветени в розово.
Това се дължи на голямото количество бета-каротин, който се съдържа в местните водорасли, с които фламингото и пеликаните се хранят. Всъщност, естествения цвят на птицата е доста скучен – сив. Но с поглъщането на огромните количества водорасли, пигмента се отлага в перата и с течение на времето оперението на птицата порозовява.
Малките, както се вижда, са си скучно сивички.
Наснимваме и тук каквото можем и тръгваме да излизаме от резервата.
По пътя виждаме една много нещастна хиена, която лежи на земята.
Не знам какво му има на животичнето, но и изглежа много изтерзано, чак ми идва да сляза и да му дам нещо да хапне.
Нататък почти се сблъскваме със стадо жирафи, които си преживят между дърветата и също са се научили да позират пред камерите.
Окраската на тези жирафи е малко по-особена. Краката, част от главата и ушите са с бяло оцветяване. Това са т.нар. Родшилски жирафи, които са застрашени от изчезване.
Много време му отделям на този жираф, но животното е разкошно.
Излизаме от резервата Накуру и се упътваме към близкия водопад, който бил национална забележителност.
Не знам защо местните са решили, че леещата се кал може да се нарече така, но факт – това е водопадът Макалия, което се превежда като шоколад.
Малко почивка и се връщаме в хотела за по-ранна вечеря, тъй като утре пак ще се става по тъмно.
Но понеже сърце юнашко не трае, решаваме да отидем в близкия супермаркет, който е на стотина метра от хотела. Събираме се групичка и излизаме, като предупреждаваме охраната да започне да ни търси ако не се върнем до 40 минути. Момчето се смее, ама е хванал автомата здраво.
На входа на супера ни посреща още един здравеняк във военна униформа, държащ автомат. Нещата хич не са розови, след като и тук се налагат такива мерки. Слава богу, не ни се налага да ставаме свидетели на нещо, което да изиска намесата на военните.
Обикаляме малко супера, но не забелязвам нещо особено. Магазин тип „Кауфланд“. Дори и нещо специфично Кенийско не виждам, което да занеса към България. Всъщност Кения е най-големия производител на макадамия в света, така че максимум някакви ядки да взема.
Повъртяваме се малко в супера и излизаме. На изхода има пак военен, този път жена.
Прибираме се в хотела и отиваме да вечеряме. Храната тук е доста вкусна, готви се предимно европейска кухня, но тук-таме има и някои спецфични за Кения храни, най-вече риба, които опитваме с удоволствие.
Качваме се по стаите и лягаме. Леглото, за разлика от хотела е отчайващо. Матракът е толкова мек, че при всяко завъртане се люшкам като в лодка. Само това остава, да получа морска болест от един креват.
Ден 5
Ставаме в 5 сутринта и сънени се отправяме към чакащите ни джипове. Закуска няма – прекалено е рано. Фирмата обаче се е погрижила и имаме кутии с храна, които ще изядем като стигнем до езерото Найваша.
Там се предвижда разходка с лодка, за която не бях разбрала и съответно – не съм резервирала.
Гледам снимките на онези от групата, които се возиха на лодка и да си кажа честно – нищо особено след всички онези гледки от последните дни, но пак - прекрасни са.
Докато ги чакаме, разглеждаме района и закусваме.
Измежду няколкото заведения и малко по-далеч от брега, а и от отчайващото множество комари, стои на показ един стар самолет.
Храната е повече отколкото човек може да изяде, така че остава доста от нея. Събираме в няколко кутии каквото става за ядене и я даваме на нашите шофьори, които от своя страна ще я дарят на дом за сираци.
Днес е последния ден, в който нашите водачи Роб и Роджър ще са с нас. Ще ни закарат до летището в Найроби и там ще се разделим.
За това, първо си правим една обща снимка.
После събираме малко пари за да благодарим за огромното внимание и прекрасните емоции с които двамата ни заредиха, които възнамеряваме да им дадем на прощаване.
Пак преминаваме през отчайващо изглеждащи места и пазари.
Влизаме в Найроби. Съвсем друг свят.
Стотина километра разлика, но нищо общо с досега видяното из страната.
Стигаме до летището и на прощаване с нашите страхотни гидове, заедно с хилядите благодарности им даваме събраните парички. Роб за малко да се разплаче.
Летището е същото и въпреки, че полета е вътрешен, пак се проверяват всички чанти, събличаш се почти гол за да минеш през проверките. Местните са страшно нагли и се предреждат, а ние все пак се опитваме да се движим в група, така че ядосано ръмжим и не се даваме да ни пререждат. Не са познали - все пак сме от балканите!
Самолетът ни чака. Слизаме по едни стълби и се оказваме на самата писта. Няма автобус, няма ръкав, до самолета се ходи пеша.
След около час полет, виждаме и Момбаса. Рифът ясно се откроява от тази височина.
Летището е малко, но за сметка на това пак ходиш пеша. Нищо. Хакуна матата.
От там ни взимат две таксита - мини бусчета, натоварват ни багажите и в цялата тарапана, а и както сме вече съвсем замаяни от умора, един местен успява да получи добър бакшиш без дори да си е мръднал пръста да помага.
Бакшишът тук е начин на живот, а хитреците са навсякъде.
По пътя, още докато сме в Момбаса, трафикът спира и всички коли чинно чакат. Оказва се, че ще преминава някаква политическа клечка и трябва да се изчака да мине, за да продължим напред. Някак си отново се върнахме в 70те години в България.
Стоварват ни в хотела.
От саваната директно в джунглата.
Най-накрая малко ще се отпуснем и два дена няма да бързаме за никъде!
Време е за почивка.
Вървим към стаите си и не можем да повярваме къде се намираме.
Хотелът е съставен от двуетажни бунгала, разположени между палми, бананови дървета и всякава избуяла, но добре поддържана растителност. Климатът тук е съвсем друг спрямо този в саваната и веднага усещаме топлия влажен въздух на Индийския океан.
Стаите са просторни, чисти и уютни, с достатъчно големи балкони, а леглата както се полага за Африка, са с балдахин.
Африканска класика.
Часът наближава 6 вечерта и скоро ще се стъмни, така че се оправяме на бързо и излизаме да разгледаме околността.
Наоколо щъкат маймуни и гущери, пълно е с птици.
Предупреждават ни, че маймуните са страшно крадливи и трябва много да внимаваме за вещите си.
Цялата земя на хотела е отделена от плажа като е задигната на високо. Самия плаж няма как да се огради, но пък има ограда, през която местните не трябва да преминават, а до плажа водят стълби. Покрай оградата непрекъснато патрулира … въоръжена охрана.
Разбира се, веднага откриваме плажния бар, но сме толкова гладни, че отиваме първо да хапнем.
След като хапваме, отиваме в съседния бар за по един коктейл или нормална бира и се прибираме по стаите за (най-накрая) нормален пълноценен сън.
Ден 6
Днес успяваме най-накрая да се наспим. Вместо в 5, ставам чаааак в 6.
Предварително предупредени, че каквото и да оставим по нощните шкафчета като пари и бижута се приема за бакшиш, прибираме всичко и оставяме последните дребни два долара за чистачите.
Имало, казват, случаи в които от персонала прибрали годежни пръстени оставени на явно място. Разбира се, после ги върнали, с хиляди извинения, но такъв е манталитета тук.
Днес трябва да развалим или обменим някакви пари за бакшиши. В хотела си има нещо като чейндж бюро, но е все още рано и докато чакаме да отвори, отиваме да закусим.
Стоя на масата в ресторанта и се наслаждавам на тишина и гледки. Кафето е ужасно, но поне има, за разлика от някои хотели в които няма ранно обслужване.
Още е прекалено рано, слънцето едвам е изгряло, така че си правим една дъъълга закуска. Тук правят страхотни омлети, но има за всеки по нещо, общо взето си е като всеки един нормален хотел на all inclusive.
Никой не бърза за никъде. Кафето и минералната вода отнемат около 15 минути. Хакуна матата.
Океанът е в отлив и има нещо като подаваща се плажна ивица.
В далечината виждаме хора и птици, които сякаш ходят по водата.
На самия плаж, точно под оградата на хотела местните разпъват сергии за сувенири. Това е плажният мол, който отиваме да разгледаме.
Тук приливите и отливите са по два пъти на ден, като много точно се знае кога започват и преди стълбите към плажа има и детайлен график.
Стоим по басейните, топим се в индийския океан, снимаме местната флора и фауна и отпускаме.
От към плажа ме захожда някакъв местен в костюм за да ми предлага шнорхелинг в близкия риф. Идеята изобщо не е за изхвърляне, защото нещо започва да ни доскучава след толкова дни търчане - този застой не е нормален.
На обяд хапваме „улова на деня“ – чудна рибка, която така и не запомням как се казва, но е много вкусна.
Обсъждаме все пак възможността на другия ден да отидем до рифа, така че започва някакво пазарене с едно от местните момчета и явно има договорка, защото събираме съответната сума и си стискаме ръцете.
Утре сме в океана!
Следобед отиваме да развалим пари, а и да видим какво се продава в малките магазинчета на хотела.
Харесвам си някакви неща и отивам на касата.
В хотела всичко, освен бакшиша, се плаща на ПОС терминал. И тук идва голямата греда. Въпреки всички обещания от страна на обслужващата ме банка, че няма да имам проблем по време на пътуването, трансакциите се отказват.
Да им имам колибритата. Охлюви да бяха сложили, че поне да съм наясно с обслужването.
Пиша мейл на частната ми банкерка, която по-късно връща отговор, че било някакъв комуникационен проблем. Ама веднъж комуникационен, втори път пак същото, а с революта всичко върви без проблем. Тук някъде започвам сериозно да се изнервям и май ще сменям банката. Напоследък нещата там са много зле.
Вечерта се събираме на масата. Храната си я взимаш от блок масата, но всички напитки се поръчват отделно и понеже всичко тук е хакуна матата, отварянето на една бира отнема над десет минути.
Твърдият алкохол е стандартно 20 грама и за да се задоволи българското гърло, хората си поръчват двойни водки, за които пак се чака колкото и за едната бира.
На двама от групата им писва да чакат всеки път и решават да поръчат цяла бутилка. И тук започва неистова паника в персонала. Обясняват им как една бутилка съдържа близо 40 чашки и ще им струва ужасно скъпо. Нашите не се дават и продължават да настояват за бутилка водка. Стига се до там, че трябвало да вдигнат въпроса до топ мениджмънта. Пада голям смях, но след половин час на масата гордо каца бутилка водка и страстите се успокояват.
След вечеря, отиваме в съседната шатра, в която има сцена и гостите на хотела могат да слушат жива музика. Сядаме и се наслаждаваме на изпълненията на местни банди и си приказваме.
Ден 7
На следващата сутрин се наслаждаваме на невероятния изгрев
Закусваме и се отправяме към уговореното място, където ни чака местният рифов водач, който ще ни води на шнорхелинг.
В момента има отлив и ще ходим до лодката пеша, навътре в морето. Тъй като по дъното има много бодливи неща, а някои са и отровни, водачът ни предупреждава да вървим по неговите стъпки и да не се отклоняваме. Водата е го глезените, а ние шляпаме с джапанки или плажни обувки - кой каквото има.
По едно време водачът ни се навежда и вади нещо от дъното.
Обръща го и всички ахваме.
Гледана от горе, тази Кралска раковина няма никакъв начин да я забележиш, освен ако не знаеш какво да търсиш. Мидата е голям деликатес и е защитена от нерегламентиран улов.
Продължаваме наред и водачът ни пак се навежда и вади нещо, което … ами не знам как да го опиша, трябва да се види.
Морската краставица на допир е точно както се очаква – като кожа и мърда много леко в ръката. Симпатично растение. Или животно. Нещо между двете.
Не ставало за ядене, така че го връщаме обратно във водата и продължаваме.
Лодката се намира поне на километър от сушата и ние продължаваме да джапаме през водата.
Най-сетне стигаме и на борда ни посреща капитана и един помощник.
Капитана го кръщаваме Спароу, за по-лесно. Пък и си прилича. Питаме го гледал ли е Карибски пирати и след утвърдително кимване, му казваме му как сме го кръстили, а той се смее.
Раздават ни жилетки, плавници, очила и шнорхели. След доста крякане и търчане по борда напред-назад, Спароу най-накрая успява да запали лодката и тръгваме навътре към рифа.
Лодката е с прозрачно дъно, за да се вижда директно от нея какво става отдолу.
Стигаме до рифа, капитан Спароу спира лодката, а неговият помощник се бухва във водата и започва да захранва рибоците за да ги накара да се въртят около лодката.
Надяваме плавниците, слагаме шнорхелите и очилата и се потапяме в гъмжилото от риби, които се бутат в очилата, в ръцете и изобщо нямат грам страх. Ако махна шнорхела сигурно и в устата ми ще влязат.
Стигат ни толкова емоции, връщаме се при хотела. Приливът вече е дошъл и лодката закотвя близо до брега.
Наслаждаваме се максимално на оставащото ни време. Утре за съжаление си тръгваме от този рай.
Ден 8
Събираме се пред рецепцията на хотела, товарим се на бусовете и тръгваме към летището на Момбаса.
Днес ни предстои още едно изживяване.
На летището пак тъпчем пеша до самолета. Кацаме в Найроби. От там фирмата, която ни дундурка от ден 1 ни качва на поредните бусове и директно се отправяме към колониалната къща на Карен Бликсен – авторката на известния роман „Извън Африка“.
Усещането пътувайки натам е доста особено, защото предния ден сме научили, че Робърт Редфорд е починал и някак си свързваме двете събития.
Явно мястото, където се намира къщата е в богат квартал, защото наоколо е пълно с имения оградени с високи огради, отгоре има бодлива жица, обикновено се вижда и как по оградата тече ток. На някои от оградите отгоре има и натрошени стъкла. Като по затворите. Тук явно, ако си по-заможен няма как да подадеш носа си извън оградата освен ако не си с кола и обграден с охрана.
Шофьорът на нашия бус се оказва доста приказлив. Запознаваме се, той държи да го наричаме Шериф. Обяснява ни колко са горди от това, че са се освободили от английското колониално влияние, негодува от вихрещата се в страната корупция и бедност и ни разпитва как е в България. Ние мънкаме. Според него сме ужасно богати, след като можем да си позволим полет със самолет до Африка и после да разглеждаме забележителности. Ние пак мънкаме.
Стигаме до имението на Карен Бликсен и разглеждаме. Къщата в която е живяла е същата, която е използвана за снимките на филма. Е, верандата де. Вътре не са им разрешили да снимат.
Преди да влезем вътре, най-чинно отбелязваме от къде сме дошли.
Влизаме да разгледаме, като изрично ни предупреждават, че не е разрешено да се снима, но срещу някаква сума подадена на гида ни при здрависването, момичето се прави на приятно разсеяно като вдигнем телефоните.
Изобщо не мога да разбера как точно са готвили цялото това кралско пиршество в малката кухничка, в която има място само за един готвач.
След като разглеждаме вътре, ни отвеждат към цветната градина, в която се намират и няколко стари машини за обработка на кафе.
Надали стават за нещо, като ги гледам всеки момент ще се разпаднат от ръждата, но някои местни видове като скалните зайци са си ги разпознали и си ги ползват с кеф.
Даваме приятно добър бакшиш на гидката, която ни развеждаше из имението и ни обясняваше всичко и пак се качваме по колите, че имаме да ходим и до центъра за Ротшилдски жирафи, а вече става късно.
Влизаме в центъра в последния момент преди да затворят, връчват ни по една купичка с жирафски лакомства и ни пускат да се забавляваме като малки деца.
Още в началото ни посреща предупредителна табела.
Платформата по която вървим е издигната на високо, за да могат туристите все пак да хранят животинките.
Стига толкова. Центърът затваря.
Трябва да отидем в хотела за да се оправим за вечеря.
Минаваме през множество „градински центрове“ посипани по пътя и чакащи някой по-заможен клиент.
Закарват ни в същия хотел, в който си почивахме първата нощ за да оставим багажа, да се поосвежим и да поемем към ресторант Карнивор.
Карнивор е най-известният ресторант в Найроби, главно със своето барбекю с месо от екзотични за нас видове (крокодил, антилопа, щраус).
Веднага след входа ни посреща огромното барбекю на което пекат дивеча.
На масата пристига поредният момък и ни предлага местния алкохолен специалитет DAWA – ром с мед и мента.
Една сюрия сервитьори започват да зареждат по масата салати и питиета, а от време на време минава по някой с огромен шиш с нанизано месо и реже директно в чиниите.
Не успяваме да попаднем на крокодил, явно не им е сезонът, за сметка на това пробваме биволски топки. Отвратителни са.
Хапнали добре и доволни, се прибираме в хотела и заспиваме.
Ден 9
Оправяме багажа, закусваме и поемаме към летището.
Точно преди да влезем в сградата, ни спират военни, карат ни да си оставим целия багаж на земята и ни ограничават достъпа до него с няколко автомата. Подреждат ни в редица и ясно ни показват с оръжията да не мърдаме и на крачка. Стоим прави и не смеем да шукнем. Не знам дали им изглеждаме съмнителни или просто на случаен принцип са ни избрали, но ситуацията е доста притеснителна за несвикналите ни души и не знаеш дали няма най-накрая да се озовеш в някой местен затвор.
Пускат едно куче да обдуши целия багаж, както и самите нас. Слава богу, не откриват нищо и ни пускат да се качим на самолета.
Бай-бай, Кения! Бай-бай, Африка!
Беше хубаво, но още по-хубаво си е у дома!
