Ден 4
Започва да ни става навик да се събуждаме оправяйки багажа. Закусваме и в 7:30 се качваме по колите.
Днес ще излезем от Масай Мара и ще отидем до един по-малък резерват - езерото Накуру.
От резервата излизаме близо 2 часа. Продължаваме да се наслаждаваме на гледките, огромни стада зебри, газели, биволи и птици.
После хващаме пътя към Накуру, където се надяваме да видим розови фламинга, пеликани и разбира се – последния вид от голямата петрока – белия носорог.
Пак преминаваме през селца и паланки, в които мизерията е потресаваща.
Започва да ме хваща срам на какъв лукс се наслаждаваме в тази страна и колко всъщност сме свикнали на него в ежедневието си, докато хората тук не познават нещо по-добро от това, което виждаме и подминаваме гнусливо сбръчили нос.
Минаваме и през поредния местен пазар.
В огромните празни пространства между населените места, се появяват църкви и наблизо – училища. Изобщо не разбирам какво правят тези сгради в нищото докато не забелязваме облечени в училищни униформи деца, които вървят по пътя. Всеки ден, тези сладури минават по пет-десет километра в посока за да отидат и после – да се приберат от училище. Онези, чиито родители са по-заможни, ги возят на мотор, но не е често срещано.
За да стигнем до езерото започваме да се изкачваме по хребета Мау. И колкото по-високо се изкачваме, толкова природата започва да се разгръща.
Засичаме на каква височина сме в момента и се оказва, че сме почти колкото на връх Мусала - на около 2800 м. надморска височина. Тук обаче, за разлика от камънака който единствен успява да се развива толкова високо у нас, е зелено с онзи невероятен цвят на България през месец май. А тревата прилича на посипан по земята зелен прашец.
Да, движението е наопаки, ляво. Остатък от английското влияние, докато са били колония.
Започваме да слизаме надолу, за да ни оставят в поредния луксозен хотел намиращ се близо до езерото Накуру.
Стигаме до хотела и на входа ни посрещат двама огромни пазачи с калашници и ни карат да прекараме багажите си през скенер преди изобщо да стъпим в хотела.
Хапваме в ресторанта на хотела и пак се качваме по колите. Часът е около 2 следобед. Хотелът е близо до езерото, така че бързо стигаме до поредната порта за проверка и достъп до защитената територия.
На времето, около това езеро са снимали филма „Извън Африка“ с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Тук освен розовите фламинга не е имало кой знае какви бозайници и за да направят филма по-автентичен, са докарали всякакви видове от саваната, които разбира се са започнали да се размножават на прекрасния влажен климат. Но тъй като територията около това езеро е ограничена, хищниците са започнали да унищожават тревопасните, да не говорим за защитените фламинга и преди около 20-25 години Кенийското правителство е изселило всички хищници от района, като ги е върнало обратно в саваната.
Сега, този резерват бъка от вскякъв сорт тревопасни и птици, които се развиват без да имат естествен враг.
Влизаме през портала и веднага на пътя ни посреща един маймун - вервет.
И още една майка.
Натъкваме се на поредния бивол
Продължаваме напред, като Роб се опитва да достигне до местообитанието на фламингата. Въртим около езерото, което обаче се оказва, че е „преляло“ от честите дъждове и не можем да стигнем до най-голямото ято птици.
Самото езеро е започнало да се разширява, така че гледката към него е малко пост-апокалиптична – потопени дърявета със стърчащи от водата голи клони и накацали по тях птици.
Докато въртим за да намерим път към фламингата, пак се срещаме със старите ни познайници зебрите и импалите.
Продължаваме бавно напред, като вече явно стигаме до водния район, защото виждаме една голяма табела с кацанал до нея павиан.
Свършва си работата на богато пред очите ни и продължава да се прави, че ни няма.
Радиостанцията пак зажужава с поредното бързо говорене, Роб прави обратен завой и натиска газта. Тук друсането не е чак толкова силно като в саваната, но пак… довечера отново ще гледам чиниите на масата докато всичко ми се люлее пред очите.
Носорог!? Не, два носорога!
Кльопат си тревичка, като за момента виждаме само два дебели тънтурести задника.
Задници, задници, но направихме голямата перторка и вече можем да дишаме спокойно.
По тези сафарита обикновено се налага да се отиде поне два пъти, за да можеш да видиш всички тези животни, а ние успяхме да "отстреляме" всички в рамките на само три дена! Отличници сме!
Понеже пак сме се натрупали доста коли зад тях, на животните им писва и бавно, трърлесто се оттеглят продължавайки непрестанно да дъвчат. То това туловище как се поддържа само със салата не ми е много ясно.
Добре, време е да продължим да търсим някое незалято място по брега, за да видим и фламинго най-накрая.
Ето ги и тях.
Очакваме да са повече, но се оказва, че за разлика от голямата миграция на бозайниците, пилетата имат друг сезон в който се трупат в езерото, така че се задоволяваме и с това.
Освен на фламингата, перата на пеликаните също са оцветени в розово.
Това се дължи на голямото количество бета-каротин, който се съдържа в местните водорасли, с които фламингото и пеликаните се хранят. Всъщност, естествения цвят на птицата е доста скучен – сив. Но с поглъщането на огромните количества водорасли, пигмента се отлага в перата и с течение на времето оперението на птицата порозовява.
Малките, както се вижда, са си скучно сивички.
Наснимваме и тук каквото можем и тръгваме да излизаме от резервата.
По пътя виждаме една много нещастна хиена, която лежи на земята.
Не знам какво му има на животичнето, но и изглежа много изтерзано, чак ми идва да сляза и да му дам нещо да хапне.
Нататък почти се сблъскваме със стадо жирафи, които си преживят между дърветата и също са се научили да позират пред камерите.
Окраската на тези жирафи е малко по-особена. Краката, част от главата и ушите са с бяло оцветяване. Това са т.нар. Родшилски жирафи, които са застрашени от изчезване.
Много време му отделям на този жираф, но животното е разкошно.
Излизаме от резервата Накуру и се упътваме към близкия водопад, който бил национална забележителност.
Не знам защо местните са решили, че леещата се кал може да се нарече така, но факт – това е водопадът Макалия, което се превежда като шоколад.
Малко почивка и се връщаме в хотела за по-ранна вечеря, тъй като утре пак ще се става по тъмно.
Но понеже сърце юнашко не трае, решаваме да отидем в близкия супермаркет, който е на стотина метра от хотела. Събираме се групичка и излизаме, като предупреждаваме охраната да започне да ни търси ако не се върнем до 40 минути. Момчето се смее, ама е хванал автомата здраво.
На входа на супера ни посреща още един здравеняк във военна униформа, държащ автомат. Нещата хич не са розови, след като и тук се налагат такива мерки. Слава богу, не ни се налага да ставаме свидетели на нещо, което да изиска намесата на военните.
Обикаляме малко супера, но не забелязвам нещо особено. Магазин тип „Кауфланд“. Дори и нещо специфично Кенийско не виждам, което да занеса към България. Всъщност Кения е най-големия производител на макадамия в света, така че максимум някакви ядки да взема.
Повъртяваме се малко в супера и излизаме. На изхода има пак военен, този път жена.
Прибираме се в хотела и отиваме да вечеряме. Храната тук е доста вкусна, готви се предимно европейска кухня, но тук-таме има и някои спецфични за Кения храни, най-вече риба, които опитваме с удоволствие.
Качваме се по стаите и лягаме. Леглото, за разлика от хотела е отчайващо. Матракът е толкова мек, че при всяко завъртане се люшкам като в лодка. Само това остава, да получа морска болест от един креват.