Ден 6
Днес успяваме най-накрая да се наспим. Вместо в 5, ставам чаааак в 6.
Предварително предупредени, че каквото и да оставим по нощните шкафчета като пари и бижута се приема за бакшиш, прибираме всичко и оставяме последните дребни два долара за чистачите.
Имало, казват, случаи в които от персонала прибрали годежни пръстени оставени на явно място. Разбира се, после ги върнали, с хиляди извинения, но такъв е манталитета тук.
Днес трябва да развалим или обменим някакви пари за бакшиши. В хотела си има нещо като чейндж бюро, но е все още рано и докато чакаме да отвори, отиваме да закусим.
Стоя на масата в ресторанта и се наслаждавам на тишина и гледки. Кафето е ужасно, но поне има, за разлика от някои хотели в които няма ранно обслужване.
Още е прекалено рано, слънцето едвам е изгряло, така че си правим една дъъълга закуска. Тук правят страхотни омлети, но има за всеки по нещо, общо взето си е като всеки един нормален хотел на all inclusive.
Никой не бърза за никъде. Кафето и минералната вода отнемат около 15 минути. Хакуна матата.
Океанът е в отлив и има нещо като подаваща се плажна ивица.
В далечината виждаме хора и птици, които сякаш ходят по водата.
На самия плаж, точно под оградата на хотела местните разпъват сергии за сувенири. Това е плажният мол, който отиваме да разгледаме.
Тук приливите и отливите са по два пъти на ден, като много точно се знае кога започват и преди стълбите към плажа има и детайлен график.
Стоим по басейните, топим се в индийския океан, снимаме местната флора и фауна и отпускаме.
От към плажа ме захожда някакъв местен в костюм за да ми предлага шнорхелинг в близкия риф. Идеята изобщо не е за изхвърляне, защото нещо започва да ни доскучава след толкова дни търчане - този застой не е нормален.
На обяд хапваме „улова на деня“ – чудна рибка, която така и не запомням как се казва, но е много вкусна.
Обсъждаме все пак възможността на другия ден да отидем до рифа, така че започва някакво пазарене с едно от местните момчета и явно има договорка, защото събираме съответната сума и си стискаме ръцете.
Утре сме в океана!
Следобед отиваме да развалим пари, а и да видим какво се продава в малките магазинчета на хотела.
Харесвам си някакви неща и отивам на касата.
В хотела всичко, освен бакшиша, се плаща на ПОС терминал. И тук идва голямата греда. Въпреки всички обещания от страна на обслужващата ме банка, че няма да имам проблем по време на пътуването, трансакциите се отказват.
Да им имам колибритата. Охлюви да бяха сложили, че поне да съм наясно с обслужването.
Пиша мейл на частната ми банкерка, която по-късно връща отговор, че било някакъв комуникационен проблем. Ама веднъж комуникационен, втори път пак същото, а с революта всичко върви без проблем. Тук някъде започвам сериозно да се изнервям и май ще сменям банката. Напоследък нещата там са много зле.
Вечерта се събираме на масата. Храната си я взимаш от блок масата, но всички напитки се поръчват отделно и понеже всичко тук е хакуна матата, отварянето на една бира отнема над десет минути.
Твърдият алкохол е стандартно 20 грама и за да се задоволи българското гърло, хората си поръчват двойни водки, за които пак се чака колкото и за едната бира.
На двама от групата им писва да чакат всеки път и решават да поръчат цяла бутилка. И тук започва неистова паника в персонала. Обясняват им как една бутилка съдържа близо 40 чашки и ще им струва ужасно скъпо. Нашите не се дават и продължават да настояват за бутилка водка. Стига се до там, че трябвало да вдигнат въпроса до топ мениджмънта. Пада голям смях, но след половин час на масата гордо каца бутилка водка и страстите се успокояват.
След вечеря, отиваме в съседната шатра, в която има сцена и гостите на хотела могат да слушат жива музика. Сядаме и се наслаждаваме на изпълненията на местни банди и си приказваме.