Ден 2
Рано сутринта се качваме на последния етаж, където е ресторанта и закусваме на бързо. Имаме време малко да се поогледаме наоколо.
Хотелът е обграден от желязна ограда, отпред пазят военни с автомати. По-нататък ще разберем, че това е единствения начин да се опазят по-нормалните постройки от набезите от крадци.
От терасата на ресторанта се вижда новострояща се сграда, от която като заглеждам, виждам някакви стърчащи колци подредени почти като стена, ама не съвсем. Явно по този начин си правят скелетата и кофраж. Дървото явно е здраво като метал.
Но пък от друга страна някак си ми прилича на набучените заострени колци в защитен ров от средните векове.
В 7:30 сме долу, пред хотела, където вече ни чакат нашите шофьори и джиповете, в които ще прекараме по-голямата част от следващите 4 дена.
Смеем се с цялата група, защото изглеждаме на ходещи манекени на Декатлон. Всички сме с блузи, шапки и панталони от там, в препоръчителния цвят каки или утрепано зелено, за да не плашим дивите животни с гръмки цветове.
Ами... тръгваме! Първа цел - резерватът Масай Мара.
Хотелът се намира някъде в покрайнините на Найроби, така че доста бързо излизаме от града. Междувременно гледаме с интерес околността. Хората, които виждаме са меко казано странни. Температурите са високи и въпреки това, повечето местни са се навлекли със зимни якета и шапки. Очакваш, че ще са сложили и съответните обувки, но не – изненада! Шляпат по джапанки!
Извън самия град, освен пътя по който караме, улици няма. Дори не говоря за макадамова или настилка с нещо като натрошен камък. Не! Няма нищо! Има някакви утъпкани коларски пътища, които през дъждовния сезон най-вероятно заприличват на кални реки. Може би и за това, хората си ходят боси или по джапанки, а моторите са най-луксозното превозно средство.
Мотори, ама какви! С чадърчета да пазят сянка и често успяващи да поемат трима, че и четирима на гърба си.
Това не пречи на водачите да спрат на средата на пътя за да слязат и свършат някоя и друга належаща работа, пак по средата на пътя, нищо, че всеки минаващ ги вижда.
След няколко часа път, спираме за да ни се вземе дъха. Стигнали сме до голямата рифтова долина, която се простира над 9500 км. от Ливан до Мозамбик.
Образувана е преди около 30 милиона години, когато Арабския полуостров се отделя от Африка. Това е едно от геоложките чудеса на света, място, където земните тектонични сили се опитват да създадат нови плочи, разделяйки старите. А ако процесът продължи, това би довело до отделянето на Източна Африка от останалата част от континента.
Тук са открити някои от най-древните човешки останки и не случайно, често я наричат „люлката на човечеството“. В долината има и активни вулкани, горещи извори и дори малки земетресения – природата все още доказва, че е жива.
Продължаваме, като по пътя минаваме и покрай малък параклис построен от италиански военопленници по време на Втората Световна Война. Самият път, по който се движим също е строен от тях.
Не, това не е италиански военопленник, а обикновен раздърпан бабун.
Стигаме до Нарок – градче, което е построено на границата на природния парк и след което ще навлезем в Масай Мара.
Градчето е типичо за Кения – покрай улицата са позиционирани ниски и мизерни барачки, в които се продават най-невероятни боклуци. Важното е името на бараката да е хващащо окото и написано на ръка.
Най-редовно забелязваме надпис „хотел“, до който стои и надпис „кланица“. Не мога да преценя какво точно представлява този хотел, сигурно е една мърлява стая с нар в нея, но и не мисля да се пробвам дори да оглеждам. Нещо ми казва, че не е добра идея.
Минаваме и покрай „Звезден бар Махмурлук“, който развесели всички в джипа и дълго коментираме какво ли се случва там.
Стигаме до „заведението“ в което ще хапваме и ни се обяснява, че докато храната е включена в цената на екскурзията, то напитките се плащат отделно.
Нищо, подготвени сме, а хората са невероятно усмихнати и услужливи, така че даваме и сериозни бакшиши (бакшишите тук са задължителни – местните всъщност от това живеят). Под „сериозен“ бакшиш, имам предвид 1-2 долара, не нещо повече. То средната работна заплата тук е около 400 долара, а тези мили хора по селата я взимат по 200, я не. Така че са повече от доволни от долар-два.
Пробвахме и местната бира. Мммм.. доста неприятна и топла.
До закусвалнята има и огромно хале, в което се продават какви ли не местни дреболийки и подаръчета – капан за туристи. Но нямаме много място в багажа, така че подаръци ще купуваме на връщане към България.
Храната е вкусна, предлагат се различни местни и европейски храни. А плодовете… плодовете са един път! Толкова вкусни, узрели екзотики като манго и пешън фрут, няма как да се намерят по нашите ширини.
Продължаваме по пътя, като с нетърпение очакваме да стигнем до резервата.
Пейзажа вече започва да заприличва на онова, което сме гледали по картинки и филми, от време на време прекъсван от царевични полета.
Всъщност, отглеждането на царевица и жито е основен поминък в Кения, след туризма. Е, и след военната служба.
Специално за околностите на резервата, основното занимание на самите масаи, които са локалното племе, е скотовъдството. Как точно отглеждат стадата крави и кози насред всичките хищници, ще видим нататък, надявам се.
Ето, че стигаме и до входа на резервата – порталът Секенани.
В самия резерват не пускат без местен водач. Нямаш ли водач и успееш ли да се промъкнеш някак вътре, бъди сигурен, че ще те арестуват. Намятали са камери из разни скрити места и строго следят за бракониери, поведение на самите туристи, както разбира се наблюдаат и животните.
Тъй като вече е доста топло, а и за да можем да гледаме по-добре, вдигаме покрива на джипа.
Излизането от колата без изричното разрешение на местния водач и шофьор е забранено. А излезеш по нужда някъде където може да има хищник, а си се простил с някой крак или ръка докато те измъкнат.
Влизаме в резервата и още на първия километър, попадаме на зебра с малкото ѝ.
Стадо газели
Черен бивол – единия от „великата петорка“ накичен с пилета, които го прочистват непрекъснато и дори му се навират в носа.
Решавам да го снимам на видео, но в този момент, сякаш разбрал, че ще става звезда, нашия започва да си върши голямата работа. Няма да слагам видеото, но какво чудо беше…
Малко след този мой приятел, се натъкваме и на стадо биволи, до които се рамотава едно семейство сурикати.
Всички ахкаме, снимаме, водачът ни непрекъснато спира за да можем да направим най-добрите снимки.
Голямо ахкане ще падне тия дни, но нали за това сме дошли?
Наснимваме се и продължаваме нататък. Пейзажът е невероятен – огромно поле с кацнали тук-таме типичните чадъровидни акации.
От време на време се засичаме с някой термитник и още по-странни дървета, приличащи на кактус.
Това дърво се нарича канделабра и е вид сукулентно, което някои от нас си го отглеждат у дома в саксии.
Караме из саваната по отдавна утъпкани коловози направени от множеството коли и очертаващи маршрутите, по които може да се минава.
Часът е някъде около 3 следобед. Нещо се заоблачава, започва да вали и захладнява сериозно.
Някак си се разминаваме с големия дъжд, въпреки, че ни накисва доволно, но Роб - нашият местен гид и шофьор казва, че благодарение на този хлад по-големите животни се надигат от леговищата, където са дремали в жегата.
Забелязваме два бивола, които нещо се боричкат. В началото всички решават, че ще гледаме бой, но уви, Роб ни казва, че само си играят. Ако се биели щяло да се види отдалеч.
На хоризонта се появява и стадо слонове. Две от пет!
Нещо обаче ни се ядосват, че им препречваме пътя и единият, най-вероятно главата на семейството, започва да идва към нас, махайки с хобот, гледащ строго и непреклонно. Шофьорът бързо излиза от коловоза и ни закарва далеч от ядосаното животно, след което намалява скоростта. Продължаваме да пътуваме леко подрусвайки се по издълбания от джипове път. Изведнъж радиостанцията на водача ни полудява, поражда се някакво напрежение, приказки на висок глас на суахили, Роб настъпва педала и се започва едно диво препускане.
Не знам с колко бързо кара нашия човек, но според разговорите определено надвишава допустимата скорост от 30 км в час. Подскачаме в джипката, добре че таванът е отворен, та не си удрям главата в него. По някое време се свиква и не знам дали от това, че съм недоспала и почти неадекватна, или защото адреналинът започва да се вдига, но се забавлявам.
След поредния храсталак, изведнъж пред нас се появява една дъъъъълга колона от джипове.
Започвам да се чудя в тая савана кое е повече – животните или колите?
Роб започва да се провира между навалицата, опитвайки се да ни предостави гледката, която трябва да видим.
Два лъва са се опнали, нещо си приказват, а ние ги зяпаме, въздишаме тихо за да не ги стреснем и снимаме отдалеч.
Три от пет! Еха!
След като им се наглеждаме и наснимваме, продължаваме нататък. Скоро ще мръкне, така че може би вече тръгваме към лоджата, в която ще спим.
Да, ама не. Отново започва някакво напрежение по радиостанцията, водачът ни започва да говори и по радиостанцията, и по телефона, и пак се емваме да се лунгуркаме с висока скорост към някакъв далечен храсталак.
Наистина се чувстваме сякаш преследваме плячка!
Започва някакво надпреварване между нас и останалите коли, шофьорите говорят по радиостанциите, подвикват си през прозорците и дори и ние неразбиращите на кой свят се намират, усещаме, че става нещо необичайно.
Стигаме до някакъв храсталак, започваме да обикаляме, чуваме тихи подвиквания най-вече на английски "Тук, тук, ето го" излизащи от останалите коли и ...
Пред нас се появява едно от най-трудно намираемите животни в саваната – леопард.
Четири от пет?!! Стига бе!
Остава само носорогът, но него най-вероярно ще видим друг ден, като отидем на езерото Накуру.
Леопардът сякаш не забелязва огромното количество коли около него. Някак си сме му безразлични и животното бързо се изгубва в храстите.
Започваме да коментираме поведението на дивите животни - как сякаш тази огромна върволица от коли я няма. Нещо не разбираме какво и защо се случва. Водачът ни обяснява, че тези животни са родени и отрасли между коли. Колата не се яде, знаят го. Не им пречи по никакъв начин на животинския бизнес, защото и тревопасните не обръщат никакво внимание като минаваме покрай тях, стига да не им се пречкаме между краката. Виж, ако обаче някой има неблагоразумието да излезе от колата, вече нещата придобиват друг смисъл - става част от плячката. Та си седим вътре и не смеем ръка да подадем извън прозорците. Говорим тихо за да не уплашим животните и снимаме като луди, надявайки се от стоте направени снимки на едно и също животно, поне една да излезе хубава.
Но за един следобед да видим четири от петте големи животни в саваната е нещо което много рядко се случва. А онзи неочакван дъжд, който ни застигна и смъкна температурите всъщност е основната причина за това.
Часът е малко след 6. Слънцето започва да залязва и е време да се прибираме на някое по-сигурно място, тъй като след мръкване нещата загрубяват и е по-добре да не сме навън.
Стигаме в Jambo Mara Lodge, където вече ни очакват.
На входа са се наредили двайсетина масаи облечени в националните им носии, с ярко червени и оранжеви одеала и по двама по двама ни поемат и ни закарват към стаите в които ще спим.
Студено е, около 12 градуса, дъхът ни ясно се вижда. Всъщност стаите са в самостоятелни бунгала, обгърнати от растения и дървета. Масаите, които ни придружават до нашето бунгало отключват, показват ни кое къде е и много гордо обявяват, че в тази лоджа има ток и топла вода 24 на 7. Даваме пак бакшиш и момчетата доволни се изнизват от бунгалото, а ние си пускаме по един душ, отиваме да хапнем на бързо в ресторанта на лождата и да пием по една местна бира.
Към 9 вечерта вече сме като трупове и заспиваме в момента, в който помирисваме възглавниците.