Ден 5
Ставаме в 5 сутринта и сънени се отправяме към чакащите ни джипове. Закуска няма – прекалено е рано. Фирмата обаче се е погрижила и имаме кутии с храна, които ще изядем като стигнем до езерото Найваша.
Там се предвижда разходка с лодка, за която не бях разбрала и съответно – не съм резервирала.
Гледам снимките на онези от групата, които се возиха на лодка и да си кажа честно – нищо особено след всички онези гледки от последните дни, но пак - прекрасни са.
Докато ги чакаме, разглеждаме района и закусваме.
Измежду няколкото заведения и малко по-далеч от брега, а и от отчайващото множество комари, стои на показ един стар самолет.
Храната е повече отколкото човек може да изяде, така че остава доста от нея. Събираме в няколко кутии каквото става за ядене и я даваме на нашите шофьори, които от своя страна ще я дарят на дом за сираци.
Днес е последния ден, в който нашите водачи Роб и Роджър ще са с нас. Ще ни закарат до летището в Найроби и там ще се разделим.
За това, първо си правим една обща снимка.
После събираме малко пари за да благодарим за огромното внимание и прекрасните емоции с които двамата ни заредиха, които възнамеряваме да им дадем на прощаване.
Пак преминаваме през отчайващо изглеждащи места и пазари.
Влизаме в Найроби. Съвсем друг свят.
Стотина километра разлика, но нищо общо с досега видяното из страната.
Стигаме до летището и на прощаване с нашите страхотни гидове, заедно с хилядите благодарности им даваме събраните парички. Роб за малко да се разплаче.
Летището е същото и въпреки, че полета е вътрешен, пак се проверяват всички чанти, събличаш се почти гол за да минеш през проверките. Местните са страшно нагли и се предреждат, а ние все пак се опитваме да се движим в група, така че ядосано ръмжим и не се даваме да ни пререждат. Не са познали - все пак сме от балканите!
Самолетът ни чака. Слизаме по едни стълби и се оказваме на самата писта. Няма автобус, няма ръкав, до самолета се ходи пеша.
След около час полет, виждаме и Момбаса. Рифът ясно се откроява от тази височина.
Летището е малко, но за сметка на това пак ходиш пеша. Нищо. Хакуна матата.
От там ни взимат две таксита - мини бусчета, натоварват ни багажите и в цялата тарапана, а и както сме вече съвсем замаяни от умора, един местен успява да получи добър бакшиш без дори да си е мръднал пръста да помага.
Бакшишът тук е начин на живот, а хитреците са навсякъде.
По пътя, още докато сме в Момбаса, трафикът спира и всички коли чинно чакат. Оказва се, че ще преминава някаква политическа клечка и трябва да се изчака да мине, за да продължим напред. Някак си отново се върнахме в 70те години в България.
Стоварват ни в хотела.
От саваната директно в джунглата.
Най-накрая малко ще се отпуснем и два дена няма да бързаме за никъде!
Време е за почивка.
Вървим към стаите си и не можем да повярваме къде се намираме.
Хотелът е съставен от двуетажни бунгала, разположени между палми, бананови дървета и всякава избуяла, но добре поддържана растителност. Климатът тук е съвсем друг спрямо този в саваната и веднага усещаме топлия влажен въздух на Индийския океан.
Стаите са просторни, чисти и уютни, с достатъчно големи балкони, а леглата както се полага за Африка, са с балдахин.
Африканска класика.
Часът наближава 6 вечерта и скоро ще се стъмни, така че се оправяме на бързо и излизаме да разгледаме околността.
Наоколо щъкат маймуни и гущери, пълно е с птици.
Предупреждават ни, че маймуните са страшно крадливи и трябва много да внимаваме за вещите си.
Цялата земя на хотела е отделена от плажа като е задигната на високо. Самия плаж няма как да се огради, но пък има ограда, през която местните не трябва да преминават, а до плажа водят стълби. Покрай оградата непрекъснато патрулира … въоръжена охрана.
Разбира се, веднага откриваме плажния бар, но сме толкова гладни, че отиваме първо да хапнем.
След като хапваме, отиваме в съседния бар за по един коктейл или нормална бира и се прибираме по стаите за (най-накрая) нормален пълноценен сън.
