Ден 3
Събуждаме се в 5:30 оправяйки багажа, че пак път ни чака. Слава богу и следващата вечер ще спим тук, така че няма да се наложи да мъкнем всичко.
Бърза закуска. Лоджата (хотелът) е специално направена за такива като нас – сафаристи, та хората си знаят - работят от рано, за да може в 6:30 негово величество туристът да е вече в джипа и да се е емнал да друса белия или жълтия си задник из безкрайните полета. Идеята е да се хване сутрешния хлад (направо студ) докато хищниците да са активни преди слънцето да е напекло.
Тук в Кения слънцето изгрява всеки ден в 6:30 и залязва в 6:30, плюс-минус 4-5 минути. Няма зима, няма лято. Дъждовен сезон и сух сезон. Това е.
Тъй като част от групата е станала в 3 сутринта за да се качи на балон и да гледа саваната отгоре по изгрев, първо отиваме да ги приберем. Докато се друсаме в колата срещаме още зебри, биволи и антилопи. Една антилопа Гну жалостиво се е присламчила към стадо зебри, а Роб ни казва, че двата вида често могат да бъдат видени заедно, тъй като антилопите Гну имат доста лошо зрение за разлика от зебрите, докато пък на зебрите им е слабо обонянието. Така че, за да се предпазят колкото могат от хищниците, пътуват заедно, за да компенсират недостатъците на вида си.
Продължаваме пътя си към мястото от което ще вземем останалата част от групата ни и по пътя срещаме различни видове анилопи,
а в далечината мяркаме няколко жирафа и африкански щрауси. Не можем да стигнем по-близо, защото няма утъпкани коловози. Доколкото разбирам, колите имат право да се движат само по вече определени маршрути въпреки, че нашият шофьор и гид доста често нарушава това правило.
Радиостанцията отново се обажда, отново започва някакво бързо говорене, педала се настъпва и вече знаем, че отиваме да видим нещо интересно.
Явно добре сме вдигнали скоростта, защото по някое време ни спира джип с четири въоръжени бабаита в униформи – местната охрана, шофорът ни предупреждава изрично да не снимаме, защото ако искат могат да стрелят на месо, слиза и започва някакво обясняване. Нашия вади приготвени пари и при ръкостскането за довиждане ги пъха в ръката на единия от бабаитите. Онзи доволно се усмихва и ни маха да тръгваме.
Продължаваме с по-умерено темпо, като междувременно разбираме, че и в саваната си има максимално допустима скорост от 30 км. в час. Наближаваме поредната върволица от педесетина джипа. Вече започва да ми става по-забавно да снимам ятата коли, отколкото животните. Ужас!
Водачът ни доближава патакламата от коли и виждаме, че са наобиколили един лъв, който спокойно си похапва току-що убит бивол.
Успява да се набута по-напред, за да ни предостави по-близка гледка. Там някъде започваме да оценяваме колко е добър.
От време на време спира да яде и изръмжава, викайки прайда. Иначе е добре охранен, не личи да се лишава от нещо.
От всички коли се чува тихо пъшкане и ахкане, придружено с щракане от фотоапарати. Гледката е толкова несвойствена и странна, че дълго време не можем да откъснем очи от нея, започвайки съвсем ясно да осъзнаваме, че тук всичко яде всичко и ако не внимаваме и ние може да станем плячка.
Водачът ни обяснява, че изобщо не е толкова често срещано да се види хранещ се лъв, така че сме имали голям късмет. А аз си мисля, че този бивол може и да са го отстреляли бабаитите от преди малко, за да направят шоу за туристите. Изобщо няма да се учудя.
По някое време се сещаме, че всъщност сме тръгнали да си взимаме хората от групата и се отправяме към лоджата, която предоставя издигането с балон.
Стигаме до мястото и докато ги чакаме ни заобикалят двайсетина масайски жени, опитвайки се да ни продадат някакви дървени фигурки, уж ръчно изработени. Още преди да тръгнем на това приключение бяхме предупредени, че в Африка трябва да се пазариш за всичко. Буквално за всичко. А мъжът ми обожава да се пазари. Така че започва сериозен пазарлък с едната през протегнатите ръце на другите и смъква цената за десет фигурки на половина. Чудесни подаръчета за вкъщи.
Взимаме си хората и продължаваме пътя през резервата.
Срещаме още зебри, антилопи, токачки и чапли криещи се в тревата.
И една разкошна лъвица, кротко напичаща се на все още издигащото се слънце. Съвсем скоро ще се покрие някъде на сянка.
От дъжда вчера, който се оказва необичаен за това време на годината защото все още е сухият сезон, земята се е изровила и колите минават през новообразувани потоци и изровена почва.
В далечината, някак междудругото, забелязваме още един лъв лолегнал на един камък. Като че е взет направо от "Цар лъв".
Ето го, сниман с по-хубав обектив.
По едно време му писва да позира и се изнася директно през колите.
Продължаваме лунгуркането и минаваме покрай необятни стада биволи.
Мяркаме в далечината и едно семейство пумби. Така и не им запомних имената на тези малки глиганчета, но се оказва че изобщо не се погаждат със сурикатите. Живеят в дупки в земята, заобиколени от храсталак и изобщо не харесват каквото и да е да се движи около тях, така че като ни виждат бързо се фръцкат и изчезват от погледите ни.
Продължаваме и по пътя виждам ИНТЕРНЕТА на саваната. Не мога да се сдържа и го снимам.
Наближава обяд, слънцето вече се е вдигнало високо и Роб казва, че са организирали пикник навън. Запътваме се към част от резервата, в който има добре развити чадъровидни акации, като ще се търси такава, която да е далеч от храсталаци и около нея да има достатъчно голямо пространство така, че ако някой хищник тръгне да ни наближава, да имаме достатъчно време да се качим по колите в безопастност. Предупреждава ни също така, че в момента в който ни викне да влизаме по колите, трябва да зарежем всичко и да бързаме да влезем без да се помайваме.
Докато стигнем до мястото за пикник, ама разбира се, се натъкваме на група дремещи в жегата лъвове.
Навряли са се колкото могат под сянката и не мърдат. Нас ни няма. Дори сме по-невидими от мухите, които ги кацат и ушите и опашките им потръпват за да ги изгонят.
Минаваме толкова близо до тях, че ако протегна ръка ще пипна най-близкия.
Оказва се, че нашият водач – Роб – е така наречения „спотър“. Много добре знае къде са обиталищата на интересните животни и нарочно ни прекарва през тях. Гидът на другия джип - Роджър - с който е останалата част от групата е по-млад и Роб го учи, насочва, прави му заслон за да могат и останалите да снимат, въздишат и шушукат като нас.
Продължаваме напред към мястото за пикника, и по пътя забелязваме дърво, на което се е качил един бабун. Той ни вижда и бързо слиза надолу, а ние забелязваме, че в устата си има нещо голямо и кърваво.
Всички започват да викат изненадани от гледката.
Оказва се бебе антилопа, което бабунът е откраднал от майката и сега го разкъсва пред очите ни, а ние ужасено гледаме и цвърчим като мишки скрили се в сигурното убежище на колата.
Всичко яде всичко. Хакуна матата.
А ето го и Роб, който щастливо се снима на фона на бягащия хищен бабун.
Продължаваме напред и стигаме до границата с Танзания.
Пише да не преминаваме. Да, бе.
Ние търсим подходящо място да ядем, те ще ни кажат да не преминаваме. Пък и на кого ли му пука? Така че, навлизаме в Танзания и парка Серенгети, за да намерим някъде да се настаним.
Оказва се обаче, че по обяд намирането на дърво, което да не е вече налазено от други като нас е по-трудно от намирането на леопард.
Под всички подходящи за целта дървета има вече накацали туристи и ни отнема повече от час да открием място, където да спрем.
Докато обикаляме и търсим, напрежението в двете коли нарства, така че спираме на място на което можем да слезем на твърда земя. Всички се облекчаваме в Танзания, а мъжът ми дори успява да го направи върху един доволно голям термитник. Сигурно ще му остане спомен за цял живот.
По пътя срещаме поредното стадо зебри, които се въргалят в прахта на коловозите и като ги наближаваме, започват да ни гледат мръсно и дори да стават леко агресивни.
Спираме да наснимаме едно sausage tree. Интересни плодове има - като наденички, от където му е излязло и името.
Роб казва, че от тия "наденички" правят местната бира. И сега вече разбираме защо е толкова гадна.
Най-накрая колите ни спират под едно достатъчно голямо да пази сянка дърво. Момчетата вадят одеала, постилат ги на земята, а ние събуваме обувките и се мятаме с облекчена въздишка на застланото. Раздават ни кутии с храна, вода и сокчета, и всички нападаме лакомо печеното пиле, царевицата и салата.
Около нас почти заплашително започват да се навъртат две марабута, чакайки за остатъци от храната. Всъщност, като ги гледам, с достатъчно папкане може и да си ги опитомиш, стига да не се плашиш от кошмарите, които могат да те навестяват.
Не са агресивни, само са досадни като нашето куче, като надушат, че наоколо може да падне кльопачка. Ние ядем, а те ни броят залците.
Големи са грозници.
Слава богу, нищо друго освен тия досадници не ни пречи на пикника. След като приключваме, прибираме всичко и се качваме отново по колите. Друсането продължава.
Както може да се очаква, вече започва да ни писва от зебри, антилопи, биволи, лъвове, абе всичко сме видели, трябва нещо ново да се види! Мъжът ми започва да се бъзика, че е време да видим и гепард, за какво сме били толкова път. Искал и хиена.
Оказва се обаче че за втори път попадаме на леопард. Прокрадва се из шубраците и бързо се скрива от погледа. Явно е била неочаквана среща, защото наоколо сме само нашите два джипа, а останалите ята коли още не са разбрали, че наоколо дебне плячка.
И докато предния път животното се прикриваше повече между храстите, този път се появява съвсем пред нас.
Брех, нещо много ни върви!
Роб не забравя да каже по радиостанцията, че в района се мотае леопард и ни оставя да снимаме на воля.
Продължаваме с лекото подрускване по коловозите и срещите с различни тревопасни.
Отново започва някакво клокочене по радиостанцията, срещаме други коли, Роб говори с водачите им и пак настъпва газта. Люшкането е безумно, главата ми ще се отдели всеки момент от врата, но стискам зъби и всъщност се забавлявам страхотно.
Ето и ни и нас - да не каже някой, че не сме били!
Изведнъж се появява … гепард!
Често казвам на мъжа ми, че е Калитко, той се смее. Но си е така - каквото не е поискал, това не е получил!
А животното застава на една височинка и направо започва направо да си позира пред камерите! Нацелили сме някаква кино-звезда.
После и на него му писва и бавно се отдалечава без да ни отразява. А ние не смеем да шукнем, за да не го стреснем.
Животното се изгубва от очите, а ние продължаваме вече по-спокойно и стигаме до река Мара, която всъщност е едно доста кално нещо.
Изобщо тук реките са предимно от кал. Няма да разказвам как местните пречистват водата, но ние пием само минерална и не смеем да пробваме пречистената.
Джипът върви по течението и виждаме стадо хипопотами, които се киснат във водата.
Горе, на брега, едно хипопотамско бебе спинка сладко, сладко.
Малко по-надолу по течението, всички започват да охкат отново ужасени, колата спира, а аз до сега зяпайки в другата посока се обръщам да разбера какво се случва и виждам на другия бряг крокодил.
Ама не какъв да е крокодил, а налапал една зебра, от която се виждат само задните крака.
На брега който е от нашата страна, стои в засада още един и чака някое животно да слезе да пие вода.
Всъщност изобщо нямаше и да го видим, ако Роб не ни го посочва.
Продължаваме напред и се засичаме с поредното семейство слонове.
И хиена в далечината. Мъжът ми не е много доволен, защото е далеч, но какво да се прави - да си беше взел по-хубав обектив!
Няма какво да се оплаква, всичко което си поръча, го видя!
А вече е някъде към 4 следобяда. Така че се понасяме обратно към лоджата и всички започваме да се настройваме да ядем, пием и обсъждаме изминалите два така наситени с емоции дена. Най-вече да си легнем рано! Аз пък искам да видя тоя пусти хотел на светло как изглежда, че нещо все по тъмно сме там.
Половин час по-късно и след още десетина синки по краката от друсането в джипа, наближаваме хотела, но го подминаваме!
Колата движи нагоре по баира и след около 5 км. се оказваме в близкото масайско село.
Явно днешните емоции няма да спрат до тук.
Масаите са се наредили в редица и ни очакват. Облечени са с ярките си носии и ни посрещат с песни и танци.
Леко се чувствам като при бабите в Куртово Конаре на празника на лютеницата, облечени в народни носии и пеещи народни песни докато бъркат в големите казани. Знаем, че всичко е театър, но пак се забавляваме.
След грандиозното посрещане, най-високият се отделя от групата и ни доближава. На отличен английски ни казва, че днес ще е нашия водач и ще ни разказва за техните традиции.
Казва се Джaксън и е син на вожда на племето.
Оказва се обаче, че всички са синове на вожда на племето и то не е чак кой знае какво чудо това.
Но пък скачал много високо и поради тази причина можел да си вземе жена не за 25, а само за 20 крави! Вече имал една и събирал крави за следващата.
Тъй като всички в това поселище са братовчеди, ходят при съседни племена и дори в Танзания, за да си избират булки.
Но пък са много симпатични хора, особено децата. Насъбират дечурлята на една купчина пред нас, а ние им раздаваме храна. Питаме и ни разрешават ни да ги снимаме.
Масаите са скотовъдци. Гледат крави и кози. Но също така са и воини и трябва много да се внимава около тях да не кажеш нещо, което няма да им хареса. Добре, че Джaксън има чувство за хумор, защото историята с кравите и жените се пораздухва, има много смях по темата и по едно време усещаме как се напряга, та леко даваме заден с коментарите на английски.
За да предпазят добитъка от хищниците, строят къщите си в кръг и нощно време оставят добитъка по средата. Благодарение на това средата на селището е чудно обогатена с оборски тор през който трябва да минеш ако искаш да отидеш до някоя от къщите. Не коментирам миризмата. Самите масаи понамирисват доста специфично на коч, но поне са си свикнали за разлика от нас.
И тъй като непрекъснато джапат в торта, си правят джапанки от кожа и автомобилни гуми. Джапанки „Пирели“.
Показват ни и „капан за хищници“ направен така, че ако някоя голяма котка или хиена реши да влезе, да не може да излезе после.
Чудя се защо точно ще влиза в този капан, при условие, че всички животни са на друго място и ми се обяснява, че има случаи в които хищниците искат да опитат човешко месо. И точно за тези е направен капанът.
Не го разбирам много, но все пак съм в Куртово Конаре - и там има доста необясними неща около варенето на лютеница, така че не задълбавам. И без това миризмата на тор и масайски аромати започва леко да ме замайва.
На малко по-чиста част от поляната ни показват как се пали огън с пръчка и някои от групата се пробват да повторят, напълно безуспешно.
Както се чува от разговорите от видеото, все още се бъзикаме на тема крави и жени.
Джаксън ни повежда да ни покаже неговата къща. Джапаме през оборския тор и стигаме до една от калните колиби. Довечера ще трябва да си изгорим обувките.
До нея, върху храстите се виждат прани дрехи, които съхнат на слънце.
Джаксън разказва, че когато някой от племето се ожени, жена му, заедно с останалите жени от селото за два дена изграждат новият семеен дом от слама и оборска тор.
Вътре е тясно, тъмно и изобщо не разбираме как тези хора живеят тук. В последствие се заговаряме и решаваме, че всичко е просто за показ, че живеят някъде по-нататък, в по-смислени колиби.
Гледайки нещото долу в дясно на снимката, си мисля колко прилича на тоалетна, но се оказва, че е огнище. В ляво се вижда леглото на което спи с жена си.
Чудя се като вземе втора, а недай си боже и трета жена как точно спят на това легло?
Показва ни и някакво малко пространство, метър на педесет сантиметра, което било детската стая.
Никъде няма врати освен една, която е заключена с катинар, за която казва че зад нея е стая е за гости. Следващия път като сме отишли, там сме щели да спим. Не, благодаря.
Прозорците са много малки, за да не влизат мухите, а нощно време единствения източник на светлина е една лед крушка, захранвана от малък слънчев панел поставен на покривите на колибите.
Джаксън разказва, как закуската им всеки ден е прясно издоено мляко смесено с кръв от някоя крава. Аз ококорвам очи, после се заглеждам по-внимателно в очите на домакина ни и виждам, че очните ябълки са жълти. Явно така успяват да ограничат пораженията върху черните си дробове, причинени от кръвосмешенията.
Най-накрая излизаме от клаустрофобичната колиба, преджапваме на обратно благородната тор и ни повежда към местния пазар, на който същите онези жени, с които сутринта се пазарихме, са наредили същите онези сувенири, които се опитват да продават навсякъде.
Джаксън също се пробва да ни пробута разни дялани сувенири и след известен пазарлък с мъжа ми си взимаме по един гердан.
После ни показва как се бие аларма и се свиква племето да защитава селото – носи огромен рог от антилопа и го надува.
Преди да си тръгнем се събираме за една обща снимка.
После се качваме по колите и 10 минути по-късно сме в лоджата.
И тъй като е все още светло, успяваме да огледаме наоколо. Всичко е потънало в зеленина, в която са се сгушили бунгалата в които спим.
Влизаме в нашето бунгало и първото нещо, което правим е да измием добре маратонките наквасени с оборската тор от масайското село.
Бърз душ и тичаме към ресторанта изгладнели и ожаднели.
Като погледна към масата обаче, започвам да имам чувството, че чинията се люшка пред мен. Друсането по цял ден в колата явно оказва влияние върху вестибуларния ми апарат. Споменавам го на останалите от групата и се успокоявам – не съм само аз.
А това е бирата, която се прави от онова прословуто наденичено дърво. Както вече споменах – не я бива.
Навън става тъмно и студено, ние се връщаме в бунгалото съпроводени от един от масаите, който върви след нас и издава някакви странни съскащо-тракащи звуци с дървени инструменти, които всички местни държат в ръцете си. Казва, че така плашели дивите животни.
Студено е не само навън, но и вътре. Спалнята е ледена. Бързо се преобличаме за сън и потъваме в мекото топло легло.
Утре пак сме на път.